Морето с мъжете ми

Изборът на компания предопределя качеството на почивката ни. Ненавиждах частта от ергенските си лета, в които иначе супер сплотеното ни ядро от приятелки се пропукваше заради едната. Тя държеше да е на плаж от 9 до 19 (почти като работно време за мързелуване), гримираше се по два часа, за да бъде красива върху хавлията си, и в поне две вечери воюваше, за да ни заведе на бар след вечеря. През останалата част от годината същото момиче бе офис аситент, преводач и редактор на техническа литература и социалния му живот приключваше с „да излезем за по бира в събота вечер“. Разбирах го и за това му позволявах да зачеркне опцията да си легна в 22 ч с книжка и чаша вино и да ме изведе в джунглата от пияни и крайно разгонени туристи. Като журналист не спирах да общувам с хора и точно тези две седмици през август, следобеда на годината, се стараех да избягам от тях на всяка цена.

Казаното до тук е блед пример за компромисите, които човек прави, избирайки компания за почивката си. На прага на 40, с едно дете и развод зад гърба си вече съм убедена, че не искам публика за най-хубавото си време в годината. Отказвам да бъда скачен съд с претенциите, очакванията, хъркането и лошите навици на всеки, различен от дъщеря ми. Държа на лукса да пътувам към себе си, а не до съседен плаж, където ни чакат пет изнервени двойки, чиято степен на пиянство и проблеми познаваш до болка.

Вече трето лято  се радвам на привилегията да нямам опашка от семейство, приятели или гадже. И именно усещането за блаженство ме накара да направя картък разбор на летата си с мъжете, пресекли пътя ми през годините.

- Самотният колега, 2001 – Беше първото лято на финансовата ми независимост, работех в офис на стабилна позиция и за пръв път от тийнейджърските си години щях да видя морето. На собствени разноски. И с колега, който бе „готов да помогне“ и „да ми пази гърба“ от първия ден. Беше двадесетина години по-голям от мен, разведен, с дете, отглеждано в Канада. Днес вече не се учудвам от невероятния времеви скок, който правят повечето мъже след развод – изхвърлени от семейната матрица, емоционално и битово те се връщат в студентското общежитие, а някои директно в първи клас. Явно жената е била единствения стимул, за да поддържат елементарно самоуважение, стандарт и чистота в банята. Желанието му за флирт угасна след първото гости, в което разбра, че още страдам по тийнейджърската си любов. Въпреки това беше пич и не се отказа от пътуването ни. Хванахме нощен влак за Варна, мобилните телефони още бяха лукс. На спирката в Плевен се качи приятел, който спа в скута ми до морето. Колегата се усмихваше с разбиране. Взехме си стая с две самостоятелни легла при възможно най-киселата бабка в кв. „Чайка“. Чичо ми живееше в града, малкия ми брат му беше на гости, но с типичния му безхаберен маниер ми го прехвърли за отглеждане. Излизаше с нас на вечеря, на плаж, спеше следобедите в малката стая на киселата бабка. Колегата се сети, че сина му се прибира по-рано в България и трябва да си ходи.

- Добрият зевзек, 2003, 2004, 2005 – Единственото момче, с което останах приятел и след раздялата ни и за което наистина ми пука. Близка съм и със семейството му. Летата ни бяха прекрасни. Той ме обожаваше с всичките ми странности и като скенер виждаше черти от характера ми, които все още не бях проявила. Но го респектираха и го караха да вижда бъдеще с мен. Перфектна комуникация на всички нива – разговорите ни бяха толкова вълнуващи, колкото и секса. Първото момче, подарило ми пръстен. Толкова го харесвах, че го носех на плажа и ходех като болна в деня, в който го загубих в пясъците. Третото ни море заедно беше мъчителен епилог на връзката.Бях сглупила да изневеря, той прости, събрахме се, но пукнатината, позволила да се намърда трети човек помежду ни, беше станала цяла пропаст.

- Другарят от Беларус, 2006 – Едно супер влюбено момче, което не можеше да отговори на въпроса защо ме обича за деветте месеца, в които бяхме заедно. Речниковият му запас на български наистина беше беден, не само защото е от Беларус и рестартираше живота си тук като студент, но и защото още нямаше рефлекса да общува с жените. Не и с такива като мен. Казваше, че съм първата му любов. Избрах да му повярвам. Платих морето му, за да бъдем заедно и без да предполагам, че когато ми ги връща на първа заплата вече ще сме разделени. Живяхме заедно десет дни, в които си дадох сметка, че в тази връзка ще ми се наложи да бъда повече майка, ако искам да оцелее. Трябваше ми партньор, а не любовник, за който най-големия жест на обвързване бе да направи място за шампоаните ми в банята на сестра си. Изкарахме си страхотно в Приморско. Като за последно.

- Влюбеният най-добър приятел – 2007, 2008 – Познава ме от 17 годишна, от един град сме и дойдохме по едно и също време в София, за да градим бъдещето си от нулата. Делили сме легло в кухненски бокс, адаптиран за спалня в най-призрачната квартира в „Зона Б 5“. Той е от типа човек, който ще дойде да те прибере, ако в три посред нощ закъсаш в непознат град без пукнат лев и с минимум импулси във фонокартата (в края на 90-те мобилните  телефони ставаха повече за чупене на орехи и въпреки това все още бяха привилегия за малцина). Минали сме през доста турбуленции заедно, като в първата година на запознанството ни даже опитахме да бъдем двойка. Скуката бе основен двигател на този супер несполучлив експеримент и за щастие той приключи бързо. Но моят най-добър приятел остана безнадеждно влюбен в мен в следващите десетина години. Първото море, на което отидохме заедно, ме шокира. Не очаквах, че ще почувствам един от най-близките си хора като куфар на плажа. Лекотата в общуването остана, но на третия ден ми идеше да подпаля джапанки към София. На връщане имах чувството, че ще скоча от автобуса в движение. На следващата година се застраховах за общо море с по-малък срок – 5 дни. Тъкмо бях срещнала човекът, който щеше да стане баща на детето ми, но още не знаех това. Петте дни бяха спасени от друг приятел, който се отби при нас с кола и попътувахме за разнообразие. Прибирайки се в София заживях за пръв път с мъж и моят най-добър приятел затвори врата към мен завинаги.

- Бащата на детето ми 2009-2016 – Не ме разбирайте погрешно, имахме и добри моменти за хора, които разбраха, че ще стават родители на третия месец от връзката и напасваха характерите си в движение, отглеждайки дете. В първите си три години като родител се бях отдалечила на светлинни години от себе си, и физически и емоционално. Той спря да го забелязва. Схемата за добре прекарано лято бе тази, в която детето е щастливо и не се налага да фалираме. Нашето щастие вече го преследвахме индивидуално – аз си устройвах бягства на плажа за четене през деня, а той заздравяваше връзката си с телефона, докато детето ни играеше с приятели в къмпинга. Имах и сривове от натрупалото се отчуждение, които той лекуваше като ме заведе в Созопол в любимата ми кръчма, като ме носи на ръце два дни, налива виното, което обичам, и ми купува книги. Всичко това приключи през 2016-та, когато с детето ми си направихме слънчево селфи на скала в Лозенец. Детето отсече с насмешка „Приличаш на момче!“, а аз избухнах в смях. После ми се доплака. Действително не приличах на себе си. Това бе точката на пречупване, след която вече знаех, че следващото лято няма да сме заедно.

Теодора Илиева